В детството ми се научих да получавам обич и топлина от баба ми Смяда

Бях доста активно и палаво дете. Сещам се, сякаш беше неотдавна, как вечер бабите от улицата се събираха, а аз им пеех, скачах, играех, бърках на една керемида пясък и ги гощавах. Имах свое малко столче, което използвах като акордеон и по цял ден пеех.

Една сутрин баба хубаво ме облече с бял чорапогащник, бяла пола и отивах сама на детска градина. Навън беше валяло и беше кално. Точно завивах по съседната улица и отдалече видях, че към мен хукна съседското куче.

Изплаших се и аз хукнах, то след мен. Паднах на земята в локвата. То дойде при мен настървено, ръмжеше и ми се зъбеше. Точно да ми връхлети, така се развиках, че то се отдръпна, изплаши се и хукна обратно. От белия чорапогащник нямаше и следа, беше кален и скъсан.

Аз често си падам и до днес и след това анализирам - за къде съм тръгнала, какво съм мислиха, на кой крак съм стъпила, къде съм се ударила.

А ето как мисълта може да провокира истинска случка и да материализира мислите в действие. Слизам по калдъръма от общежитието ни в Широка лъка към училището за урок по пиано. Учителката ми Кристина Димитрова, към която мисълта ми и днес посяга с добро, беше доста упорита и строга. Пляскаше по пръстите по време на свирене, когато съм сгрешила, повишаваше тон за малка на вид грешка. Истински професионалист. Доста често съм плакала след неин час.

Вървя и си мисля - днес не съм особено готова. Оле! Как сега да мога да падна и да си счупя пръста. Не е истина и след почти пет крачки падам и чупя палеца на дясната ръка.

Отивам с гипс и гордо казвам:

- Госпожо, днес не мога да свиря. Пръста ми е в гипс, защото паднах!

Тя ме вижда, поглежда ме косо и без да се замисли, казва:

- Сядай! Тъкмо ще работим с лява ръка!

Призля ми, но седнах и свирих.

В резултат на тази упоритост, завършвайки средно музикално училище, ми каза:

- Можеш да кандидатстваш и с пиано. Добре подготвена си!

До момента няма нещо, което да съм помислила да не се е случило и внимавам какво мисля и говоря.

Всяка детска "пакост "носи позитив". Бях направила някаква беля и симулирах, че ми се спи. В този момент по телевизията пее едно момче.

Майка ми казва:

- Ставай, виж какво правят децата! - започвай да пееш.

Така научих от нея първата родопска песен, макар и тя да е от Тракия-Брезово - "Де са чуло видяло, син баща ворзан да кара".

Последва и любимата на семейството, която и до днес пеем, като се съберем - "Коньо, Коньо".

Другарката по музика се обади, че е добре да ме запишат на уроци по пеене. Отидох сама при Анка Кушлева. Представих се.

- Аз съм Смиляна и искам да пея.

Запях й двете песни.

По-късно Анка Кушлева остана моя вокален педагог и в следващите етапи на развитие - музикалното училище в село Широка лъка и Музикалната Академия в Пловдив.Много е хубаво да подреждаш пъзела, който ти е предоставил живота.

На последния етаж на музикалното училище в Широка лъка имаше библиотека. Заедно с две съученички между рафтовете с книги срещаме един човек и той започва да ни разпитва. Ние с охота започваме да разговаряме с него.

Годината е 1986-а. Въпросите са дали нещо ни липсва и от какво имаме нужда.

Няма да забравя, че започнах да му обяснявам, че нямаме компютри, а това беше интересно за мен. Живеехме основно в света на песента и този на музиката. За новините от света разбирахме ако дойдеше вестник, ако стане война можеше и да не разберем.

На другия ден училището гърми: Смиляна пред репортер на "Родопски устрем" говорила, че иска компютри. Бързо стигна до мен и новината, че съм привикана при директорката Стефка Кушлева.

Отивам, пресъхва ми устата, притеснена съм. Дисциплината беше на много високо ниво.

- Ти какви компютри си заискала (беше времето на компютрите "Правец") - и във вестника са те описали?!

По-късно, цели 25 години работех в туристическия бранш, сектор развиващ се във високите компютърни технологии - международни системи, онлайн акаунти, професионални акаунти... Всичко само през този нов интернет и компютърен свят вече.

По време на работата си в туристическия бранш вече не пеех, нямаше ги клавишите на пиано, нямаше ноти, но имаше общуване с хората, тяхната емоция да отидат в друга държава, да донесат и разкажат новини от там. Разглеждах всеки един град, неговите интересни места. Проверявах какви интересни организирани събития има в периода в града, където отиваха. Насочвах ги и купувахме билети от офиса.

Имах клиент, който вкарваше камиони от Швейцария. Той посещаваше всички музикалните изяви, опери, балети в Милано и идваше да ми разказва. Други ме питаха какво искам, а аз исках камъче. Сега имам много камъчета от света. От падналата кула в Ню Йорк, от 7000 м от Килиманджаро, имам от 80 м под водата от водите на Бали, от геоложка

експедиция от Санторини, пясъци от Йордания, Египет, Аризона, Мачо Пикчу, Тибет... от целия свят. Имаше и такива, които отбелязаха, че по улиците от чистота няма дори и камъчета.

Дойде и хрумването за Гинес. Пътувахме семейно към село Петково, откъдето са бащините ми корени.

Като пътува човек из Родопите, мислите му са чисти, някак нови, вероятно от чистия въздух.

Пътувайки си мисля.

- Казват, че гласът ми станал по- силен! Да, и аз го усещам! - продължих да мисля на глас и казвам на семейството си.

- Мисля да пиша на Гинес за опит за силен глас. Ще направя запис с 3 гайди. Не! с 10?

Служебно пътувах до Пулия, Италия. Много ми хареса град Матера, подгласник на Пловдив. Ех, какъв птичи поглед и малки улички наподобяващи еврейски квартал. Площадът с прекрасна акустика.

Мисля си за опита, мястото за запис ... и излиза идеята.

Как така Матера в Италия, като съм си от Пловдив. Това ми е мястото, това е моят град. Ще направя запис на Античния театър!

Връщам се у дома и споделям - какво ще кажете за "101 каба гайди"

Семейството - твърдо не.

- Е, добре. Щом е не, ще са 101!

Свързвам се през май 2015 г. с Никола Марковски, а той ми казва, че с оркестъра са поканени да направят концерт в Пловдив през септември 2015 г. Ако искаш тогава, казва ми той.

Започна ми да ври. Летя, хвърча... Обаждам се на чичо Диньо - Костадин Илчев и го питам:

- Чичо Диньо, като събереш състава и ако трябва да им кажеш нещо чуват ли те или трябва да спрат да свирят за да

те чуят. Нямах никаква представа, колко е силна звуковата стихия от "101 каба гайди".

Поръчката за децибелометър от Китай пристигна. Веднага го пробвах, ей така в кухнята на масата. Отчете 126,8. После 128,8. Тръгнах на йога и всеки ден мерих.

Стигнах до 130! Забелязах, че когато човек не е в настроение силата пада. Измерих отново точно преди концерта и показа едва 125! Оле...

Събрах лесно голям екип. Нямах носия - взех под наем. Без проблем имах разрешение за публични снимки на Античен театър.

Времето беше много лошо. Поройни дъждове. Не се знаеше дали ще има концерт. Гайди под дъжд не могат да излязат да свирят.

Точно стигнахме до Античен театър и капките спряха, за изненада и слънцето изгря. Разчетох отговора, това си беше знак. Всичко работи по план за добро.

Изпратих на Гинес клипа, но те искаха да подобря рекорда с 333 гайди, защото вече имали със 101. Разбраха погрешно идеята ми за измерване силата на човешкия глас.

Бях упорита и последва нова заявка. Откриха нова категория с моите изисквания, но и с тежестта на условия. Добре се бяха постарали.

Специален уред, марка, клас, екип, медия, условия за видео и фото заснемане, изисквания за среда, колко да е шума измерен с уреда, професори, инженери, технически лица...

Съобразих се с всички изисквания, дори повече. Не трябваше да пръскам нищо в гърлото си. Не бяха уточнили какво правя с водата, а гласните струни трябва да са добре хидратирани. Не пих 2 часа вода. Трябваше поне 5 секунди да задържа силата. Затова песента е толкова дълга и разлята, като забавен кадър и да премина праг от 110 децибела.

Използвах песента "Дельо Хайдутин" .

Тази песен има определени вокали и комбинации от височини, в които се чувствам в стихията си и имам силата за нея. След опита сложих точка и продължих нататък.

Предстоеше ми пътуване към далечна страна - Шри Ланка. Имах вътрешно усещане, че точно там ще получа отговор от Гинес. Знаех и точното време, по време на посещението си при будистите. Не знаех датата, защото не бях прочела програмата. Оказа се точно така.

Посещението при будистите беше още на втория ден. Дата бе 18 юни 2019 г. Беше мистично преживяване, има някаква връзка и с нашия фолклор.

Напяване на конци. 7 дни и 7 нощи с тези конци обиколиха цялата ни група, всеки хвана конеца, като предаваше своята енергия по него. И започнаха да пеят.

За всички нас бе неразбираемо, но с много енергия. Нещо познато като нашето напяване на пръстени и гадаене на Еньовден. Всеки получи бял конец като гривна, а по време на връзването будистки монах вплиташе тайнствено изпято лично послание. Запях тихичко и аз с него. Беше ми весело и интересно.

Върнахме се в хотела, включих се към безжичния интернет и започнаха да идват новини. За моя изненада видях и от централата на Гинес.

Сърцето ми затуптя някак различно. Хем знаех, хем исках до последно да прочета мейла. Четях и превеждах, а по лицето ми се стичаха сълзи.

В този момент съпруга ми чакаше на бара за нещо разхладително, видя ме и веднага дойде да попита какво има. Вече плачех. Не успях да кажа - просто показах мейла.

Не исках да кажа на всички, беше ме срам. Интересна реакция.

На масата стояха приятели. Галя започна да вика:

- Смиле, изкрещи се, извикай - това е радост, световна радост. Ако съм аз ще викам, играя, целувам.

- Не, не мога, срам ме е!

Тя ми направи първата снимка със сълзи с отговора.

Така започна промяната в живота ми - отново с музиката и аз в нея.

Последваха изморителни участия в различни медии. Раздавах се, не за да стана известна, а за да разкажа, че българите сме талантливи и много силни хора.

Много хора ме питат Гинес плащат ли пари. Не, Гинес не носи пари, на мен ми донесе доверие.

Нямам затворена врата! За всеки един проект имам подкрепа. Внимавам как и къде участва името ми, за да не погубя подобен престиж. Участвам и помагам на много благотворителни кампании. Изградих своя "Роди дете с Родопски дух" към фондация "Мечта за Дете" , заедно със "101 каба гайди ". Започнахме от Златоград, последва НДК и финала в Смолян.

Притеснявах се да пея пред публиката на Смолян. Това е лакмуса за изпълнителите на родопската музика и песен. За града ми правя редица събития с образователна цел и разпространяване на традициите ни.

Вече гледам към следващия си научно изследователски проект. Идеята е провокирана от редица срещи с хора и техните емоционални разкази за силата на гласа и Родопите. Гласът лекува, звънът вибрира и въздейства на органите ни. В бавните родопски песни е ключът, там има вокали, които реагират на определени органи. Японците изследваха и доказаха въздействието на родопската песен. Имаме я, тя несъмнено е провокирала всеки един от нас да настръхне и да тръгнат сълзи.

Спрях да пея, защото се отдадох на важен етап от живота си - семейството. Точно през 2019-а, когато Гинес потвърди рекордно силния ми глас, дъщеря ми, заради която оставих сцената и светлините й, ме дари с близначета Смиляна и Кристиян. Семейството ми е пълно и здраво.

Качих се отново на крилете на музиката с нов разширен и различен прочит. Стандартната песен с гайдата и звън от чанове и лекуващия еликсир от нашата Родопа планина.

За всички свои успехи, търпение, израстване и пълна подкрепа дължа и високо оценявам помощта на съпруга си Добрин. Човек с добро име и добро сърце. Живеем, като си даваме възможност всеки да се развива в своите желания и мечти. Подкрепяме се. Научихме децата си да съхраняват семейната ценност, да се подкрепяме. Единни сме.

Има възмездие! Оставяш едно свидно и любимо - музиката и сцената - може и да си поплачеш, но след 25 години с пълна щедрост ти се връща благодат.

За децата си работих над интонациите и начина, по който редяха думите. Така по-късно, те започнаха да разбират сигналите на гласа и истинността в думите от хората.

В живота ми се появиха важни за развитието ми хора. Хора, които на 100% ми се довериха.

Така станах част от екипа на Моника Балаян - психолог от световна величина. Запознах се с много хора, за себе си получих много. Тя е невероятно силен мотиватор.

Ганета Сагова - гл.редактор на Списание Осем - широко отвори очи и напълно ме подкрепи за проекта за Гинес. Направи нов експеримент, с който ми показа, че гласът ми вибрира и въздейства до промяна на аура.

Гуру Йоги Тан отвори сетива с нови врати през затворените очи. Елена Павлова. Ивелина Рускова - астрологично поставяща точни дати за предстоящите ми събития.

Участия в редица семинари в страната и чужбина. Запознанство с много и интересни хора. Нови музикални проекти с певци от различни държави.

С широки обятия очаквам шарения свят и новите му предложения.

На 27 септември 2018 г. пловдивчанката Смиляна Захариева постига нов световен рекорд за мощен глас в книгата на Гинес. Тя изпълнява "Излел е Дельо хайдутин" при специални условия и спазването на всички указания и изисквания. С постижението си тя измества досегашния рекордьор Ник Стефънсън от 123,8 децибела.

Уредите отчитат 113,8 децибела при положение, че микрофонът е отдалечен на 2,5 метра. Според формулата за изчисляване на загуби в далечината всеки половин метър отдалечаване намалява силата на гласа с 6 децибела, т.е. при отстояние 2,5 метра реално силата на звука е цели 143,8 децибела.

За сравнение - 120 децибела е шумът в дискотека, излитащ самолет стига 150 децибела, а удар на парен чук звучи със 120 децибела.

Смиляна е завършила Националното училище за фолклор в Широка лъка в клас за родопско пеене. Най-силният глас на планетата е звучал на различни места по света - винаги импровизирано и сред хора, които не подозират, но няма да забравят преживяването. Смиляна е запявала някои от легендарните родопски песни като "Излел е Дельо хайдутин", с която поставя рекорда, или "Девойко, мари, хубава", " Рипни, Калинке" на места като Петра, Йордания, в пустинята при бербери, на свещения хълм Тара в Ирландия.

Издигне ли глас Смиляна, хората наоколо настръхват. Други толкова са удивени и впечатлени, че мигом усещат стичащите се сълзи. А трети се възхищават безмълвно, а после разказват на мнозина.

В непобедимия глас на планетата се корени силата на родопската песен, добрината и човеколюбието. Все неща, обрисуващи гордостта на българския фолклор в лицето на Смиляна.